Балада за Георг Хених - Виктор Пасков

Последното произведение от раздела за труда и творчеството е повестта на Виктор Пасков, Балада за Георг Хених.

Иска ми се да започна с няколко думи за автора, не само защото той не е изучаван в училище.

Убедена съм, че след като се запознаете с биографията му, макар и съвсем накратко.

Сами ще усетите защо се вълнува от темите за изкуството, за творческия труд, за детското възприятие на действителността.

Виктор Пасков е роден в София през 1949 г. и завършва музикална консерватория в Лайпциг, Германия.

Работи там като композитор и изпълнител на джазова музика.

По-късно работи и в Париж, а в Берлин е директор на българския културен център, а в Швейцария е културен аташе в посолството ни.

Там през 2009 г., ненавършил 60 години, умира от коварната болест на нашето време, рак.

През годините, които е в България, той е директор на Бургаския театър.

Главен художествен ръководител на Българската национална телевизия.

Редактор и кинодраматург в студия за игрални филми Бояна.

Сигурно пропускам нещо.

Но и това, което изброих, е достатъчно да ви убеди в културните интереси.

В афинитета му към изкуството.

Голямата си популярност и призвание Виктор Пасков получава с автобиографичната си трилогия.

Балада за Георг Хених, за която получава голямата награда за чуждестранна литература във Франция.

Германия - мръсна приказка и аутопсия на една любов.

Повествованието в трите текста се води от първо лице.

А повествователят в първите две се казва Виктор.

Разбира се, автобиографичното е само основа, върху която авторът изгражда един обобщен образ на действителността.

Сюжетът проследява не само мъчителната съдба на дошлия в България чешки майстор на цигулки Георг Хених.

Изоставен от своите ученици, но проследява и духовното израстване на детето, което осъзнава в общуването с мъдрия възрастен човек важни житейски истини.

Действието на повестта се развива през 50-те години на XX век.

Но разказът за случили се събития се води 24 години след смъртта на Георг Хених.

Така ние виждаме събитията през погледа на малкия Виктор, който чисто по детски възприема света.

И на големия Виктор, разочарован от случващото се около него.

Вярвам, че сте прочели произведението.

Ако не сте, направете го, защото колкото и да харесвам, колкото и да се възхищавам от творчеството на Виктор Пасков.

Няма да успея да ви докосна до неговата чувствителност.

Тук е моментът да ви препоръчам един прекрасен български филм на режисьора Дочо Боджаков.

Ти, който си на небето, направен по повестта на Виктор Пасков.

Все пак ще си позволя да припомня сюжета, за да можем по-пълноценно да разсъждаваме върху посланията на текста.

Малкият Виктор живее с родителите си.

Майка му е от знатен род, обеднял след национализацията през 1944 г.

Тя самата е недоволна, че трябва да шие до късно, за да помага за издръжката на семейството.

Съпругът й Марин, бащата на Виктор, е талантлив музикант, но беден.

За петия си рожден ден Виктор получава цигулка.

Желанието на родителите му е не само да продължи пътя на баща си, но и да го надмине.

Специфичната малка цигулка, така наречената осминка, е изработена от прочутия някога майстор на цигулки Георг Хених.

Детето е запленено от майстора и от това, което вижда в ателието му.

Това е и първата завръзка в повестта.

След като Виктор не става музикант виртуоз, майката е завладяна от друга идея.

Да има бюфет.

Но казахме, семейството е бедно.

Няма пари.

За да изпълни желанието на жена си, Марин решава сам да изработи бюфета в ателието на майстор Хених, а материалът да набави от театъра, в който работи.

Това можем да определим като втора завръзка.

Минава време, Виктор вече е 10-годишен.

Съпругата на Георг Хених е починала и няма кой да се грижи за него.

Оказва се, че майсторът няма документи, нито за самоличност, нито за собствеността на жилището.

Той е чех, пристигнал преди години с други музиканти в България.

На всичкото отгоре съседите, Рижия и жена му, искат да се възползват от това и да прогонят стареца.

Като му вземат работилницата, в която всъщност той и живее.

Марин моли учениците на майстора, Франта, Христо Франтов и Ванда, Иван Конов, да свидетелстват за учителя.

За да му помогнат при издаването на документи.

Но тези ученици, Франта и Ванда, отказват.

Обаче упоритият Марин успява да се справи и без тяхна помощ.

Бюфетът, за който така силно мечтае майката на Виктор, е завършен.

И семейството кани Георг Хених на гости.

А тогава майсторът споделя, че иска да направи последната цигулка в живота си.

Цигулка за Господ.

Но следващата беда не закъснява.

Съседите са извикали социални работници да преценят условията, в които живее старецът, и да го изпратят в старчески дом.

Отново Марин моли за помощ Франта и Ванда.

Но и този път учениците отказват.

Майсторът обаче не спира да работи върху последната си цигулка.

Цигулка да море, цигулка за любов.

Георг Хених кани Марин, Виктор и учениците си да я видят, когато тази цигулка е завършена.

И тук е кулминацията на произведението.

Ванда и Франта смятат, че на тази цигулка не може да се свири.

Тогава Марин съобщава, че колегите от театъра са му помогнали и той е успял да уреди пенсия за стария майстор.

Но Георг Хених е подписал вече документите за постъпването си в старческия дом.

И това е развръзката.

След като си припомнихме творбата, нека започнем от тълкуването на заглавието.

То насочва към конкретен жанр.

Но текстът не е балада в буквалния смисъл.

На предната корица на първото издание на книгата е отбелязан нейния жанр.

Повест.

Някои литературни критици я определят като новела или роман.

Баладичното се свързва с възприятията на 5-годишния Виктор.

Видяното от него по време на първата им среща в ателието.

Придобива измеренията на вълшебното, на приказното, фантастичното.

Специфичната жанрова форма на творбата е определена от Виктор Пасков в разговор с писателя Красимир Дамянов.

Соната за пишеща машина и виола.

Но какъвто и да е жанрът на творбата, тя си остава едно.

Много духовно, много красиво четиво.

Нека да се върнем сега към темата на раздела, трудът и творчеството.

За да видим как е представена тази тема в повестта.

Въпросът дали след като напусне този свят, творецът остава да живее в паметта на другите.

Е въпрос, който си задава не само героят на Пасков.

А всеки голям творец.

Гроб и кръст майсторът носи приживе в душата си.

Този цитат от творбата насочва към печални размисли за човека на изкуството.

Самотен, неразбран.

Той умира всеки път, когато се превърне в обект на обидно пренебрежение.

И възкръсва, обзет от творческо вдъхновение.

И видял, че творенията му достигат до хората.

Тук нека поразсъждаваме върху идеята за труда призвание.

И труда като средство за препитание.

Спомняте си каруците на Салия Шар, нали?

Защо те са необикновени?

А именно, защото майсторът влага душата си в тях.

Нека да видим обаче учениците на чешкия майстор Франта и Ванда.

Влагат ли те душата си в направеното от тях?

Какво казахме досега за тях?

Само това, че не му помагат, когато старецът е в беда.

Франта и Ванда са хора, които изработват струнни инструменти.

Единият от тях дори е носител на престижни отличия от международни форуми.

Сръчността на техните ръце им осигурява доходи, самочувствие.

Но нищо повече.

При тях не можем да говорим за творчество.

Много точно ги описва Георг Хених на малкия Виктор.

Злато у ръце, желязо сърце, разбира?

Нека разгледаме и образа на Марин.

Бащата на Виктор.

Той е отдаден на изкуството.

Тромпетист виртуоз.

Но.

Животът му има и една твърде непоетична страна.

Той е свързан с потискащия бит.

С унизителната нищета.

С вечно недоволната съпруга.

И тъжното тук е, че да се докаже пред измъчената от нищета съпруга, той показва не изкуството си, а направата на бюфета.

В произведението виждаме изработването на два предмета.

Цигулката да море от Георг Хених.

И бюфета от Марин.

Ясно разграничаваме символите на духовното и на материалното.

Марин сковава бюфета с настървение, с яд.

Сякаш се стреми да излее злобата си върху дървото.

Докато за майстора на цигулки дървото сякаш е живо същество.

Към което той се отнася с любов.

Той има душа, има характер.

Едно от основните послания на повестта е за конфликта на ценностите.

Материалните и духовните.

В трудния, мизерен делник се изкривяват представите за ценностите в живота.

Горчива е иронията на повествователя, разказващ за издребняването на човешките мечти.

Майсторът на цигулки Георг Хених не е част от този прагматичен свят.

В който материалното е на преден план.

И изработването на един бюфет се превръща в най-голямото събитие.

В скучното ежедневие на столичния квартал.

Контрастът между истинското творчество, израз на духовна свобода на личността и занаятчийското творение е подчертан по необичаен начин.

Чрез абсурдното, иронично сравнение на Марин с ренесансовия скулптор Микеланджело.

Издигаше се, става въпрос за бюфетът, издигаше се над главата на баща ми, който го съзерцаваше.

Застанал пред него с чук или длето в ръка, като Микеланджело пред своя Давид.

Изкушавам се да прочета и още един цитат.

Показващ гротескното изображение, което смесва несъвместимите сфери на битовото и естетическото.

От левия долап, като нанизани един за друг кренвирши се изнизваха мотиви и теми за флейта.

Спомняте си, че в началото казахме, че събитията в книгата са представени и през погледа на детето Виктор.

И през погледа на порасналия вече 36-годишен Виктор.

Който ровейки се в стари книжа, попада на писмата на Георг Хених.

Тук научаваме и за смъртта на майстора в старчески дом в едно Врачанско село.

Символично е съвпадението на смъртта на лютиера с рождения ден на Виктор.

Приемственост, която е изгубена.

Трябва да се възкреси.

Това е израз на желанието му да се противопостави на неумолимия ход на времето и да покаже, че има непреходни нравствени стойности.

В очите на порасналия Виктор Георг Хених е сакрална фигура.

Затова и обръщението към духа му звучи като изповед пред божество.

А препратката към най-известната християнска молитва е очевидна.

Георг Хених, ти, който си на небето.

Връщането в настоящето на порасналия Виктор е композиционна рамка.

В края той задава вечните въпроси, свързани с човека и изкуството.

И сякаш очаква отговорите от отвъдното.

В този финал реално и алегорично се сливат.

А Виктор открива пътя към себе си.

Той иска от Георг Хених да слезе от небето и да го отведе.

Защото само там човек обича и твори истински.

Трикратно повтореното Алелуя, което означава Славе те Бога, утвърждава духовното начало в човешкия живот.

И тук ще спра, въпреки че много още мисли останаха неизказани.

Но точно в това е магията на голямото изкуство.

Да четем, да преоткриваме написаното.

Ще завърша с един от най-популярните цитати на Виктор Пасков.

Въпреки живота, всичко е любов.

За този урок използвах учебник по литература за 12-ти клас на издателство Просвета плюс, учебник по литература за 12-ти клас на издателство БГ учебник.

И помагалото на Светлозар Георгиев, цялостна подготовка за матура по Бел на издателство Персей.